Защото

Защото отнема секунди.

Защото не струва пари.

Защото е доказано научно, че лекува.

Защото ми се случи преди около година и е хубаво.

Защото ти имаш нужда.

Защото аз имам нужда.

Защото....

Прегръщам те.




Ако искаш, прегърни ме и ти..

На нея

Пиша ти някакви си мисли...

Познаваш ме и знаеш - мислите ми не винаги са стройно подредени, не винаги логични, но мои.
Което означава искрени. Ти ги разбираш, знам.


Днес е Разпети Петък - много важен и тъжен християнски ден.
Нямам възможност да отида на църква и мина под масата за здраве, но мога да ти напиша кратко писмо. За себе си.

------------------------
Споделял ли съм ти, че още от малък умея да се привързвам силно?
Винаги се привързвам и винаги страдам в последствие при загуба.
За това съм се научил да не го показвам. Може би както и повечето хора.

Сигурен съм, че всички хора, без изключение ме познават като усмихнат, весел, понякога мъдър, понякога дете, понякога прекалено сериозен, понякога...
И аз съм всичко това, че и повече.
Освен в моментите, в които се чувствам емоционално слаб и не мога да го скрия. Те са малко, но ги има. И тогава оставам на саме със себе си.

Не успях да се науча на безчувственост, или както някои му казват - непукизъм, но за това пък се научих на непоказване.
И така е по-добре за околните ми хора, а за мен е удобна маска в съвременния начин на живот, в съвременното общество. Маска, която е опасна, защото оставя белези при дълго носене.
------------

Мисля, че веднъж бях писал някъде нещо за разликата между дом и къща..

Писал, или само съм мислил, не съм сигурен, но разликата за мен понякога е убийствена.
Всички места, на които съм живял съм ги чувствал в различна степен мой дом, защото не мога да бъда някъде, да живея и да се чувствам неуютно.
И въпреки това има една тънка невидима линийка в усещането между - битов уют и удобство и - пълноценен дом.

Домът за мен е човекът, семейството, с когото/които споделяш живота си под един покрив.

Напоследък усещам липса и тъга по дома.
Този, когото все-още съм нямал така, както съм искал винаги.

В момента живея в много добри битови условия, на чудесно място, на място на което много хора биха искали да живеят и въпреки това в конкретни моменти усещам тази липса в смисъла, който аз влагам в думата и който вече ти споделих.

Ти самата вече знаеш, че когато човек натрупа определен опит, тогава може да дефинира по-добре това, което го прави щастлив.
------------

А сега вероятно се чудиш каква е връзката между обяснението за мен и дефиницията ми за дом в текста до тук?

Връзката съм единствено и само аз и няма никаква друга такава.
С моите емоции, чувства, мисли и същност, аз съм този, който се гледа сутрин в огледалото понякога сънено, понякога усмихнато, понякога объркано.

Просто ти се разказвам, защото знам, че ме разбираш.


Вярно е, че човек иска и страда за това, което няма.
Вярно е също, че получавайки нещо, което е искал и в последстивие губейки го- страда отново, дори (вероятно) по-силно.
Явно това е нормално за нас, хората. Важното е дали това, за което имаме повод да страдаме ни е приоритет и точно това е определящо за силата на тъгата ни по него.

Моят приоритет...
Да, усещам какво е, но ме е страх да ти го напиша в прав текст, защото ме е страх, че може да не ми се случи и тогава ще ми е трудно да се гледам в огледалото сутрин ден след ден, мислейки какво, кога, къде и как съм пропуснал, объркал.
Или пък да ми се случи и...да го изгубя.


Нямам съжаления за миналото си.

Дори веднъж споменах на приятел, че ако стане така, че животът ми да приключи сега, то няма да чуеш от мен възклицание от типа : - "Еееех, колко още неща искам да направя..!!"
Да, искам много още, но съм в мир със себе си и нещата, които съм изживял до сега.

Нямам съжаления за бъдещето си, защото не мога да го знам, а само да го мечтая и да се надявам, че поне частично ще се сбъдне.

Бих имал единствено съжаления за 'сегашното си'.
За всеки един момент, който определям като - случва се сега, пред мен и с мен.
Защото не знам дали някое малко, (не)съзнателно (без)действие, или мисъл няма да доведат до резултат, който ще ме накара да не го постигна.

Моят приоритет. Теб.


Днес е Разпети Петък и така се случи, че за мен стана най-подходящият ден за споделяне на мъничко тъга.
Или вероятно е просто ден, в който имам по-силна нужда от прегръдка.

Не се натъжавай сега! Познаваш ме. След малко ще ти се усмихвам пак, с онова детинското, което понякога те леко те дразни, а друг път те кара да ме чувстваш толкова силно твой...

p.s.
Дано не (съм) се размина(л) с теб някъде по пътя..
Ако е така - като извървя всички свои пътища и стигна краищата им, ще ги мина отново само заради теб!
За да те намеря, или помогна на теб да ме срещнеш.
Обещавам ти.

Автобиография

Какво ли ми трябва да се опитвам да пиша ?!

Да започнем отначало..

Точно в този момент се смятам за една средно-интелигентна, средно-ерудирана, средно-умна, средно-ръстова, средно-красива(надявам се!), средно-мислеща..... личност.

Направо един отличен среднист съм, но не и относно образованието! Виж, там нещата са по-различни. Там съм само отличник!

Отлична ученическа диплома и даже три висши образования.

Всъщност, не знам дали се броят за толкова, ако са по една и съща тясна специалност, но от различни учебни заведения. Е,да..различни нива, ала-бала. Пък и три хартии. Абе, не знам!

Нека се застраховам още от самото начало- по Български Език и Литература в училище имам твърда петица!

Напоследък даже го открих - нямам особено добри познания в терминологията, която ще си позволявам да използвам под път и над път и вероятно оттам се появи малкият проблем с тази петица. Въпреки, че госпожата смяташе за проблем това, че не умея да се изразявам.

Което сега звучи абсурдно (може би), но тогава бях срамежлив.

Аз и сега съм, но вече поне се изразявам прилично :)

А, защо проблем ли?

Много логично – всички други оценки, по всички други предмети са шест, точка, нула, нула.

И съвсем никакъв проблем нямаше да има, ако не беше баба ми. Като че ли тя трудно го прие. Че не успях да завърша с пълно шест!

Представи си каква гордост само, а? Няма нищо по гордеещо от внуците, когато говорим за баби и дядовци.

Не успях да се вместя в определението : „от горе до долу завъртял шестици кат' слънце“, но нейсе. Дори не съм убеден съвсем, че има точно такова определение, ама нейсе на квадрат...

Абе, аз уж отначало щях да започвам, а започнах от средата?!

Ето това вече е същинското начало на всичко..

Роден съм в една китна държава, китен град и китна, родилна болница, вероятно с китна градина.

Сега, колко китно всичко е било тогава, аз не знам особено (най-вече за родилното с градинката), защото нямам ясни спомени.

Изобщо никакви спомени нямам даже.

Но пък ми харесва да започна така жизнерадостно и оптимистично, а китността като дума точно такова настроение придава. Поне на мен.

Държавата и градът мога да ги споделя, но името на болницата уви. За това трябва да се допитам до родителското тяло, което в момента не ми е под ръка.

България, Пловдив.

Чисто поколение пловдивчанин. Това е казано с гордост от всяка една позиция, между-другото!

Хем имам 2 (словом- две) села, хем съм си гражданин!

Нека ми е зле, а!

За селата няма да се отплесвам сега, сигурен съм че ще стане дума по-нататък и все ще вмъкна нещо.

Значи, раждам си се аз където ми е било отредено от Съдбата, орисали са ме моите Орисници и така започва моята история...

Първите години нямам особени спомени, което не означава непременно, че не са били интересни!

Споделяли са ми съвсем достоверни източници (бел.ав.- мама и татко основно), че вероятно от шока при появата в по-горе изброениете китни места съм получил някакъв вид стрес, който се е отразил пагубно на нощния ми сън. И също на съня на гордите ми родители. Накратко- ревал съм, та съм се късал.

Сещам се една история, която ми е разказвана и ще я споделя. Главни действащи лица :

Аз - няколко месечно бебе, спящо в бебешко креватче.

Родителите – мама и татко, спящи на семейното легло, тип двойна спалня. С дюшеци.

Бебешко креватче – обикновено, от съвсем края на 70-те. Цветът не е упоменат.

Ключ за осветлението (лампата) – стандартен, без особени белези.

Историята.

Нощ, тъмнота, тишина, спокойствие, всички персонажи спят, особено одушевените.

Аз се будя по неизяснени причини, започвам да изпитвам клаустрофобия (недоказано) и упорито, постепенно и плавно залюшквам креватчето, докато то губи равновесие и е неудържимо привлечено от земята по закона на гравитацията.

Аз, реагирайки на събитията непринудено и естествено, писвам неудържимо с глас и събуждам двамата спокойно спящи родители.

Таткото (има навик да се буди винаги рязко,с опулени очи. Вероятно лош навик, изграден при престоя му в казарма), подскачайки чевръсто, сънен и зашеметен започва в тъмното да търси ключа за осветлението, опипвайки трескаво стената.

Тази му дейност продължава известно време, при което майката се намесва с думите :

• Николай, не на тази стена бе ?! На другата! ....

Обичам да разказвам тази смешна история, вероятно защото е най-значимата ми от този период на живот. Или поне единствената толкова смешна, която ми е разказана.

И разбира се – завършва с хепиенд. Щом пиша, значи съм оцелял и то в изключително добро физическо здраве :)

Следващите периоди, които лично аз си спомням смътно са как вуйчо ми ме вдига с едната си ръка, а аз съм седнал на дланта му и пипам тавана. Не знам дали ако се кача на някой връх ще изпитам същото усещане като тогава, но повярвайте ми, това беше неизвестният за мен по онова време, връх Еверест. Адреналин до дупка!!

Дядо ми ми прави “залъчета”. Това представлява филия хляб (Добруджа, по тогавашните стандарти) нарязана на квадратчета като всяко от тях е намазано с малко масло и парче сирене отгоре. И си спомням категорично (а, и ми е било напомняно), че казвам :
- Аз, дядо като порасна, ще те взема с мен където и да съм, за да ми правиш залъчета...

А баба пък – за нея бях “ремаркенцето и”. Иди го обясни сега, обаче тогава изглеждаше дори логично. Тя често ме водеше и връщаше от разни мероприятия.

И достигнахме до момента, в който започва същинската част...

Не! Прекалено патетично е това със “същинската част”. Просто имам предвид възрастно-съзнателните ми години.

А, тях ще ги разказвам друг път, че мина денят :)

Ту би континуед, вероятно.

Ей-така..

Това, което започвам да пиша е нещо много лично.
За мен няма нещо по-лично от искрените ти мисли, които изразяват същността ти точно в момента на споделянето им.

Не знам точно за какво ще пиша и дори не знам дали ще го публикувам все-още, но усещам в себе си онова специфично състояние на вътрешна вглъбеност и склонност към споделителност, когато.....
... когато човек влизайки в къщи оставя вратовръзката си на масичката за кафе, събува новите си, модерни обувки, оставяйки ги до вратата неподредени и замисляйки се, че трябва да ги лъсне за утре, разкопчава ризата си, навивайки ръкавите до лактите, изключва телефона си и не включва компютъра.
И просто сяда на земята с прегърнати колене.
Там, където не е обичайно да се сяда. В някой притъмнен ъгъл от помещението, до който слънцето не стига, а светлината е в такова количество, колкото да направи сумрака отпускащ и споделителен. Време за 'медитация'. Не типичната, но все-пак..

Не пия алкохол сам. Иначе щях да добавя и чаша уиски "on rocks", но просто няма да съм аз.
А, сега съм изцяло и само аз.

Нямам братя и сестри и много пъти съм мислел, какво ли щеше да е, ако...

Бях на около 5 години. Ясно ми се е запечатала сцената:
- ... искаш ли да си имаш братче, или сестриче...?


Не помня какво отговорих на майка ми, но помня усещането си. Изненада и известна обърканост. Вероятно съм изпитал вроденото човешко чувство на страх да не бъда пренебрегнат, ако...
Не знам дали понякога усещам липса на нещо, което съм нямал никога. Не знам дали е възможно, но се случва да се замислям.
Размислите ми ме доведоха до заключението, че за мен семейството е много важно. Най-важното.
За това се връщам при всяка възможност при тях.

Финансово не е рентабилно- плащам пари за самолетни билети, които не винаги са евтини.

Практически не е оправдано - бидейки с тях е възможно да пропускам шанса да срещна жената, която... 'трябва' да срещна. Понякога пропускам финансови приходи и социални контакти с приятели.

Емоционално е спорно - привиквам чисто физически към определено обкръжение на хора и предмети, което в последствие нямам и всеки път ми е необходимо време за пренастройка.
С годините това време е все по-кратко, но все-пак го има и винаги ще. Убеден съм.
И все-пак..
Да, и въпреки 'все-пак' е толкова хубаво!

Дядо, докато беше жив, а баба все-още се интересува от едно нещо- намерих ли я.

Забавно е, но първото нещо, или едно от първите неща, които ме пита като ме види е : 'Успя ли да си намериш някоя другарка?'
Като веднага след това започва да ме насърчава да съм внимателен, защото жените са много коварни!
Тя този опит основно го черпи от безкрайната бройка сериали, които се прескачат един друг по Бг-телевизията :)
Съжалява(ха) много за 'предишната другарка', с която бяхме доста години заедно и бяха решили, че ще се женим.
Е, това не успяхме, но пък успяхме да се разделим.
Стандартните два изхода при взаимоотношения мъж-жена, когато има замесено и чувство наречено любов.

Родителите са по-дискретни в това отношение и е нормално- по-близко поколение сме.
Интересуват се и те, дори да е дискретно. Естествено.
За късмет умея да бъда убедителен и да излизам от определени ситуации, включително и тази със въпросите. Но ги разбирам.

Ходих често по летни лагери като ученик. По мое време, средата на 90-те беше нормално.
След това съм живял години в общежитие, в стаи с още 1, или 2-ма души, колеги.
Вероятно това е спомогнало да съм социализиран и да не показвам типичните черти на единствено дете. Или просто съм си такъв, не знам.

Човек, или по-скоро неговата памет имат странната способност да помнят неща, които сами по себе си не са впечатляващи като фактология, но явно някакво моментно усещане в конкретната ситуация ги прави важни и биват селектирани в онзи раздел на паметта, който в последствие ги предоставя обратно при поискване с цветове, мирис, картина...изобщо толкова реално, все-едно се е случило вчера.

Бях ученик, може би в 11 клас и отивайки към училище срещнах една съученичка, която стоеше на улицата сама и пушеше цигара.
За да бъда интересен я попитах със закачлива усмивка :
' Защо си така самотна тук?'
На което тя ми отвърна:
' Не, просто съм сама, не съм самотна'

Тогава осъзнах разликата в значението на двете думи. Логично е, не е трудно, но все-пак често им се бърка значението. А, те за това са две различни думи- да имат различен смисъл.

Тъжно е, когато човек е не сам, но самотен.
Аз лично умея да се чувствам самотен тогава, когато имам емоционална нужда от това.
И наистина не ми се налага(ло) да бъда самотен с някого. За мой късмет, за сега!

Би било някак хубаво и естетически издържано да завърша с поука безразборното изписване на мисли, но не мога, а и не е необходимо.
Не съм пример, не съм учител, не съм.

Просто разказвам себе си. В нещо като нелогична, безпорядъчна и безпоучна 'приказка', която някога може би ще чета на някого.
:)