Носталгия

Връщам се в блога си както към онази ученическа площадка, близо до малкото квартално пазарче на голям пловдивски квартал, от което хората от близките блокове и кооперации пазаруват зеленчуци и плодове. Не са там най-евтините и има пазари, където може да се спестят няколко стотинки, но то ти е под ръка, а и хората се познават - те живеят там сякаш вечно.

Там, на тази площадка съм прекарал две от летата си в игра на баскетбол. Беше ми страст.
Завързвам маратонките си, които след около 3 седмици са с протрити подметки и усещам с ходилата си, през чорапите топлия асфалт.
Без уговорки, без часовник там знам, че все някого ще намеря.
Случвало се е да отида и да няма никого. Тогава хвърлям в коша и изпитвам удоволствие от силното слънце, пробиващо през пролуките между листата на високи тополи.
И винаги се появяват някои от "обичайните заподозрени". Познаваме се само и единствено от там и при все-това прекарваме по около 6 часа дневно заедно. Три преди обяд, когато става нетърпимо горещо и три след като слънцето реши, че асфалтът ще ние е достатъчно топъл поне до утре и бавно се оттегля.

След време, години, когато вече не живеехме там, а всъщност аз вече живеех в друга държава като студент, връщайки се лятото се качвах на колело и отивах там, на площадката.
Случвало се е няколко пъти и винаги е различно - понякога е имало хора, които играят, а понякога е била пуста. И точно такава, каквато си я спомням винаги - със слънцето си, двата по-ниски и двата стандартни на височина коша, с протритите и повече мислени очертания на полето, с дърветата, които са я прегърнали, за да я запазят от нетърпимата лятна, гореща и лъчиста любов, с асфалта си...
На него се събух веднъж, просто така -  да видя дали е точно така топъл както някога беше.

И не си спомням, защото точно тогава се появиха двама 16-годишни тинейджъри с една баскетболна топка. Избраха си коша, който ние винаги избирахме, когато играта не беше на два и започнаха да хвърлят.

Може би, ако не бях бос, щях да ги попитам:
- "Момчета, мога ли да поиграя с вас? Просто така, защото съм си в къщи..."


И бях сигурен, че ако го бях направил, зад ъгъла, точно накрая на малкото пазарче щяха да се появят две-три познати лица. Лица, които са част от това, което виждам.

Погледах ги, докато асфалтът не запари на ходилата ми, закачих обувките си на рамката и подкарах старото ми колело бос към едно друго място.
Поредното място, което бе част от живота ми и което явно завинаги е останало такова.

Както всички други.