Няма обективна истина. Има само субективни гледни точки.

четвъртък, 22 май 2008 г.

Моите приказки

Тъжен ли съм, пиша приказки в зелено.

Пиша ги бездумно и ги пускам в сънищата на звездите.

Там събират се по двойки и добиват бял оттенък.

Бялото символизира моята душевност,

топнала краче в Море от синя мъка.


Весел ли съм, пиша приказки и ги разказвам.

Те са разноцветни, шарени..като дъгата.

Пускам ги да скитат по света. Да развеселяват.

Моята си, детска мъдростаз чрез тях дарявам.


А, когато истински, по детски аз обичам,

пиша пак, но …нещо друго.

Като приказки са да, но малко по- необясними.

Нямат цвят и рима, нови редове и.. нямат нищо чудно..

---

Имат зрънце мен. Разказващ приказки сред океан от думи.

вторник, 20 май 2008 г.

Докосващо

Ето ти дланта ми. Ако искаш -
докосни я.
Или просто ме хвани и изведи ме..
Покажи ми всичко на света.

Покажи ми себе си. И разкажи се. Тихо.
За да знам, понякога ми стига просто да
докосна с длан.

Пареща ли е дланта ми ? Или просто топли..
Две души са малко по-щастливи от една.
А, със краткото ми, нежно-пеперудено докосване,
ти политаш и ме търсиш.. и си себе си.
Имаш сили да го правиш..
да си истинска жена.

неделя, 18 май 2008 г.

Небето сутрин

Небето сутрин е различно,
събудено от хиляди звезди.
Небето сутрин е .. кармично.
Дори и облаци надвиснали да има..
Дори и да вали.

Като многоцветна маса с каре картоиграчи.
Като минало и бъдеще, в гореща препирня без край.
Като малка приказка, разказана от някого.
Като огледален образ, в който се оглеждат
всички малки и големи хора на света.
...
Небето сутрин като странна карта е безлинийно, но начертано.
Гледам го и.. - лесно се чете, но трудно с думи се описва.
Сигурно дори красиво е, но не това за мен е важното.
Опитвам се да го разкажа..
С дума да успея да предам прашинка от безкрайната му свобода.

събота, 3 май 2008 г.

За лека нощ

Разказват ли се приказки за лека нощ ?
Какви са ? Кой разказва ги и на кого, защо… ?
И питайки се, ти разказа ми една. И стана ми любима.
И теб дори усетих. Приседнала до моето легло.

А, бях почти забравил приказка какво е..
И как след нея с малки стъпчици сънят дойде.
А, ти прошепна му да бъде мил и нежен, докато ме взима..
Никога да не забравям, че разказаното тази вечер е от теб.

Почти унесен, на границата между двата свята.
Не знам дали усетих го, или просто измечтах.
Прегърна ме и даде ми от твоята щастливост. Малко.
Но, то ми стига. За двата свята. И за цял един живот.

петък, 2 май 2008 г.

11:11

11:11 . Това е час. Единадесет часа и единадесет минути.
Изглежда красиво и дори някак - магично на дигитален часовник…
Когато четирите единици са наредени една до друга.

От много отдавна (не помня от кого, или защо) знам, че като видиш четири еднакви цифри на часовника, то ще ти донесе късмет - пожелай си нещо и ще ти се сбъдне казват хората... Знаеш... детски забавления и измислици.

Аз лично нямам нищо против този тип измислици.
От които, в най-лошият случай се зареждаш с оптимизъм, мислиш позитивно и.. вярваш в чудеса.

Но, да се върна към 11:11 ...

Преди известно време в този час един летен ден научих, че дядо ми е починал.
Обади се леля ми по телефона и аз бях човекът, който получи информацията.
И не знам защо, докато ми съобщаваше това, аз си погледнах часовника (на мобилния телефон. Ръчен не нося) и забелязах четирите единици.

Сега ще кажеш – ей, тоя за какво пише такива неща?! Тъжни и депресивни...
Не!
Не искам да мислиш така!
Дядо почина (както му казват) на преклонна възраст. Много хора биха искали да доживеят неговите години.
Аз, поне бих искал. Е, разбира се, ако живея хубав живот и той има смисъл.
Животът имам предвид.

А, дядо живя (до колкото аз знам и разбирам) нормален и смислен живот.
На село, сред животни, обработване на земя и всички типични действия и порядки на селския живот от 20 век.
Но, все-пак – загубвайки близък човек те боли. И при мен е така.
И от тогава забелязвам, че често ми се случва като погледна часовник да видя – четири единици.
Не всеки ден, разбира се, но ако беше пък всеки – сигурно щях малко да се стресна.
И си мисля, че когато човек вижда нещо, което свръзва с друго нещо, то просто обръща внимание.
И за това имаш чувството, че то се повтаря постоянно.

Защо започнах да пиша това ?

Защото видях четирите единици преди малко. На компютъра, докато си разглеждах страници.
И се сетих за дядо.
И просто реших да напиша нещо и да споделя себе си. Чрез писане.

Беше чешит. Твърдоглав и инатлив. Каквото науми, е – няма „отумване“.
Никой и нищо не му влияеше.
Имало е много случаи, в които му се сърдех, че кара баба ми да ходят да копаят, плевят, поливат и всякакъв друг тежък физически труд през деня, когато навън е 35 градуса на сянка…
А, вече и двамата бяха на възраст.

И сещайки се за него се сещам за нея. Баба.
Тя почина няколко години по-рано.
И той в един момент осъзна колко е била важна за него. Промени се. И разбра колко всъщност я обича и му липсва.
Човек има лошото качество да приема заобикалящите го неща и най-вече хора за даденост и в един момент спира да ги цени... За жалост!
Ако трябва с едно изречение да опиша какво чувствам към нея и как съм я усещал и усещам, то –
"Семейното огнище".

Смятам, че няма нужда от коментар.

И всъщност, четирите единички ми напомнят за него, нея и за тях заедно.
И за моят детски живот на село, летата...
И за това от къде идвам всъщност и кой съм.
И най-вече – напомнят ми, че ги обичам !
Такива каквито бяха.
С всичките си човешки недостатъци.
И такива каквито винаги ще останат за мен. В мен.