Вчера бях в една книжарница и си купих една малка книжчица, която се казва "Наръчник" от Епиктет*
Купих книжката, защото при отварянето и попаднах на една негова мисъл и се появи желанието и любопитството да я прочета.
Споделям 2 негови мисли като първата е тази, която ме накара да я имам:
------------
" Никога за нищо не казвай, че си го загубил, а казвай: "Върнах го."
Детето ти е починало? Ти си го върнал. Жена ти е починала? Ти си я върнал.
"Взеха ми земята!" Е, добре, и земята си я върнал. "Но ми я взе един злодей" Какво те интересува по какъв начин си върнал онова, което ти е било дадено?
А, докато дойде моментът, в който трябва да върнеш нещо, приеми го за себе си като обект, който не ти принадлежи, както правят пътешествениците намерили нейде подслон"
------------
"Не забравяй, че играеш в пиеса, избрана от режисьора:
кратка - ако той е искал да е кратка, или дълга - ако я е поискал дълга.
Ако той те накара да играеш просяка, изиграй го по най-добрия начин; същото направи, ако трябва да изиграеш сакатия, или пък чиновника, или просто когото и да било.
Изборът на ролята е работа на другиго."
*Епиктет - Роден в средата на I век след Христа. Син на роб. Самият той е роб. Посветен в стоическата доктрина от Гай Мусон Руф, става философ и живее в пълно лишение.
сряда, 27 април 2011 г.
петък, 22 април 2011 г.
На нея
Пиша ти някакви си мисли...
Познаваш ме и знаеш - мислите ми не винаги са стройно подредени, не винаги логични, но мои.
Което означава искрени. Ти ги разбираш, знам.
Днес е Разпети Петък - много важен и тъжен християнски ден.
Нямам възможност да отида на църква и мина под масата за здраве, но мога да ти напиша кратко писмо. За себе си.
------------------------
Споделял ли съм ти, че още от малък умея да се привързвам силно?
Винаги се привързвам и винаги страдам в последствие при загуба.
За това съм се научил да не го показвам. Може би както и повечето хора.
Сигурен съм, че всички хора, без изключение ме познават като усмихнат, весел, понякога мъдър, понякога дете, понякога прекалено сериозен, понякога...
И аз съм всичко това, че и повече.
Освен в моментите, в които се чувствам емоционално слаб и не мога да го скрия. Те са малко, но ги има. И тогава оставам на саме със себе си.
Не успях да се науча на безчувственост, или както някои му казват - непукизъм, но за това пък се научих на непоказване.
И така е по-добре за околните ми хора, а за мен е удобна маска в съвременния начин на живот, в съвременното общество. Маска, която е опасна, защото оставя белези при дълго носене.
------------
Мисля, че веднъж бях писал някъде нещо за разликата между дом и къща..
Писал, или само съм мислил, не съм сигурен, но разликата за мен понякога е убийствена.
Всички места, на които съм живял съм ги чувствал в различна степен мой дом, защото не мога да бъда някъде, да живея и да се чувствам неуютно.
И въпреки това има една тънка невидима линийка в усещането между - битов уют и удобство и - пълноценен дом.
Домът за мен е човекът, семейството, с когото/които споделяш живота си под един покрив.
Напоследък усещам липса и тъга по дома.
Този, когото все-още съм нямал така, както съм искал винаги.
В момента живея в много добри битови условия, на чудесно място, на място на което много хора биха искали да живеят и въпреки това в конкретни моменти усещам тази липса в смисъла, който аз влагам в думата и който вече ти споделих.
Ти самата вече знаеш, че когато човек натрупа определен опит, тогава може да дефинира по-добре това, което го прави щастлив.
------------
А сега вероятно се чудиш каква е връзката между обяснението за мен и дефиницията ми за дом в текста до тук?
Връзката съм единствено и само аз и няма никаква друга такава.
С моите емоции, чувства, мисли и същност, аз съм този, който се гледа сутрин в огледалото понякога сънено, понякога усмихнато, понякога объркано.
Просто ти се разказвам, защото знам, че ме разбираш.
Вярно е, че човек иска и страда за това, което няма.
Вярно е също, че получавайки нещо, което е искал и в последстивие губейки го- страда отново, дори (вероятно) по-силно.
Явно това е нормално за нас, хората. Важното е дали това, за което имаме повод да страдаме ни е приоритет и точно това е определящо за силата на тъгата ни по него.
Моят приоритет...
Да, усещам какво е, но ме е страх да ти го напиша в прав текст, защото ме е страх, че може да не ми се случи и тогава ще ми е трудно да се гледам в огледалото сутрин ден след ден, мислейки какво, кога, къде и как съм пропуснал, объркал.
Или пък да ми се случи и...да го изгубя.
Нямам съжаления за миналото си.
Дори веднъж споменах на приятел, че ако стане така, че животът ми да приключи сега, то няма да чуеш от мен възклицание от типа : - "Еееех, колко още неща искам да направя..!!"
Да, искам много още, но съм в мир със себе си и нещата, които съм изживял до сега.
Нямам съжаления за бъдещето си, защото не мога да го знам, а само да го мечтая и да се надявам, че поне частично ще се сбъдне.
Бих имал единствено съжаления за 'сегашното си'.
За всеки един момент, който определям като - случва се сега, пред мен и с мен.
Защото не знам дали някое малко, (не)съзнателно (без)действие, или мисъл няма да доведат до резултат, който ще ме накара да не го постигна.
Моят приоритет. Теб.
Днес е Разпети Петък и така се случи, че за мен стана най-подходящият ден за споделяне на мъничко тъга.
Или вероятно е просто ден, в който имам по-силна нужда от прегръдка.
Не се натъжавай сега! Познаваш ме. След малко ще ти се усмихвам пак, с онова детинското, което понякога те леко те дразни, а друг път те кара да ме чувстваш толкова силно твой...
p.s.
Дано не (съм) се размина(л) с теб някъде по пътя..
Ако е така - като извървя всички свои пътища и стигна краищата им, ще ги мина отново само заради теб!
За да те намеря, или помогна на теб да ме срещнеш.
Обещавам ти.
Познаваш ме и знаеш - мислите ми не винаги са стройно подредени, не винаги логични, но мои.
Което означава искрени. Ти ги разбираш, знам.
Днес е Разпети Петък - много важен и тъжен християнски ден.
Нямам възможност да отида на църква и мина под масата за здраве, но мога да ти напиша кратко писмо. За себе си.
------------------------
Споделял ли съм ти, че още от малък умея да се привързвам силно?
Винаги се привързвам и винаги страдам в последствие при загуба.
За това съм се научил да не го показвам. Може би както и повечето хора.
Сигурен съм, че всички хора, без изключение ме познават като усмихнат, весел, понякога мъдър, понякога дете, понякога прекалено сериозен, понякога...
И аз съм всичко това, че и повече.
Освен в моментите, в които се чувствам емоционално слаб и не мога да го скрия. Те са малко, но ги има. И тогава оставам на саме със себе си.
Не успях да се науча на безчувственост, или както някои му казват - непукизъм, но за това пък се научих на непоказване.
И така е по-добре за околните ми хора, а за мен е удобна маска в съвременния начин на живот, в съвременното общество. Маска, която е опасна, защото оставя белези при дълго носене.
------------
Мисля, че веднъж бях писал някъде нещо за разликата между дом и къща..
Писал, или само съм мислил, не съм сигурен, но разликата за мен понякога е убийствена.
Всички места, на които съм живял съм ги чувствал в различна степен мой дом, защото не мога да бъда някъде, да живея и да се чувствам неуютно.
И въпреки това има една тънка невидима линийка в усещането между - битов уют и удобство и - пълноценен дом.
Домът за мен е човекът, семейството, с когото/които споделяш живота си под един покрив.
Напоследък усещам липса и тъга по дома.
Този, когото все-още съм нямал така, както съм искал винаги.
В момента живея в много добри битови условия, на чудесно място, на място на което много хора биха искали да живеят и въпреки това в конкретни моменти усещам тази липса в смисъла, който аз влагам в думата и който вече ти споделих.
Ти самата вече знаеш, че когато човек натрупа определен опит, тогава може да дефинира по-добре това, което го прави щастлив.
------------
А сега вероятно се чудиш каква е връзката между обяснението за мен и дефиницията ми за дом в текста до тук?
Връзката съм единствено и само аз и няма никаква друга такава.
С моите емоции, чувства, мисли и същност, аз съм този, който се гледа сутрин в огледалото понякога сънено, понякога усмихнато, понякога объркано.
Просто ти се разказвам, защото знам, че ме разбираш.
Вярно е, че човек иска и страда за това, което няма.
Вярно е също, че получавайки нещо, което е искал и в последстивие губейки го- страда отново, дори (вероятно) по-силно.
Явно това е нормално за нас, хората. Важното е дали това, за което имаме повод да страдаме ни е приоритет и точно това е определящо за силата на тъгата ни по него.
Моят приоритет...
Да, усещам какво е, но ме е страх да ти го напиша в прав текст, защото ме е страх, че може да не ми се случи и тогава ще ми е трудно да се гледам в огледалото сутрин ден след ден, мислейки какво, кога, къде и как съм пропуснал, объркал.
Или пък да ми се случи и...да го изгубя.
Нямам съжаления за миналото си.
Дори веднъж споменах на приятел, че ако стане така, че животът ми да приключи сега, то няма да чуеш от мен възклицание от типа : - "Еееех, колко още неща искам да направя..!!"
Да, искам много още, но съм в мир със себе си и нещата, които съм изживял до сега.
Нямам съжаления за бъдещето си, защото не мога да го знам, а само да го мечтая и да се надявам, че поне частично ще се сбъдне.
Бих имал единствено съжаления за 'сегашното си'.
За всеки един момент, който определям като - случва се сега, пред мен и с мен.
Защото не знам дали някое малко, (не)съзнателно (без)действие, или мисъл няма да доведат до резултат, който ще ме накара да не го постигна.
Моят приоритет. Теб.
Днес е Разпети Петък и така се случи, че за мен стана най-подходящият ден за споделяне на мъничко тъга.
Или вероятно е просто ден, в който имам по-силна нужда от прегръдка.
Не се натъжавай сега! Познаваш ме. След малко ще ти се усмихвам пак, с онова детинското, което понякога те леко те дразни, а друг път те кара да ме чувстваш толкова силно твой...
p.s.
Дано не (съм) се размина(л) с теб някъде по пътя..
Ако е така - като извървя всички свои пътища и стигна краищата им, ще ги мина отново само заради теб!
За да те намеря, или помогна на теб да ме срещнеш.
Обещавам ти.
сряда, 20 април 2011 г.
'Моята' любов
Много се говори, мисли, пее, пише, чувства.... за любов.
Според мен винаги е било и винаги ще бъде. Поне докато животът е такъв, какъвто го виждаме в момента.
Една от основните движещи сили в него, ако не и основната. Най-силната.
Аз много обичам да обичам. Имам нужда.
Не на всяка цена и не винаги с конкретни очаквания, които сами по себе си са съвсем естествени, защото без очаквания, няма да сме тези, които сме и светът щеше да е много по-различен. Няма нищо, ама съвсем нищо лошо в очакванията. Лошо е ако нямаш никога никакви..
Но, сега пиша за любов, не за очаквания.
Разбира се, идеалът е - споделена любов.
Трудно е. Необходими са много компоненти, които трябва и да могат да се комбинират.
Вероятно сродна душа, вероятно перфектен тайминг, вероятно хиляди други неща, които да направят любовта между двама пълноценна, така както е в очакванията ни.
И най-вече в очакванията между тях двамата.
В крайна сметка всичко следва естествения си път на развитие.
Аз обичам да обичам. Имам нужда да го правя. И получавам любов.
Мисля, че всеки получава.
Рядко точно по начина, по който си мечтая, но се уча да приемам лицата, начините и силата на любовта така, както идват при мен.
За да мога да я изживея, да я оставя да свърши това, за което е създадена- да ме направи щастлив, по-добър... и накрая, ако е нужно - да я оставя да продължи по пътя си.
Чрез мен да се предаде на някой друг. В каквато и да е форма, сила и време.
Дали тогава може да има happy ending?
Зависи от гледната точка, нали?
Моята и твоята. И на любовта.
:)
Според мен винаги е било и винаги ще бъде. Поне докато животът е такъв, какъвто го виждаме в момента.
Една от основните движещи сили в него, ако не и основната. Най-силната.
Аз много обичам да обичам. Имам нужда.
Не на всяка цена и не винаги с конкретни очаквания, които сами по себе си са съвсем естествени, защото без очаквания, няма да сме тези, които сме и светът щеше да е много по-различен. Няма нищо, ама съвсем нищо лошо в очакванията. Лошо е ако нямаш никога никакви..
Но, сега пиша за любов, не за очаквания.
Разбира се, идеалът е - споделена любов.
Трудно е. Необходими са много компоненти, които трябва и да могат да се комбинират.
Вероятно сродна душа, вероятно перфектен тайминг, вероятно хиляди други неща, които да направят любовта между двама пълноценна, така както е в очакванията ни.
И най-вече в очакванията между тях двамата.
В крайна сметка всичко следва естествения си път на развитие.
Аз обичам да обичам. Имам нужда да го правя. И получавам любов.
Мисля, че всеки получава.
Рядко точно по начина, по който си мечтая, но се уча да приемам лицата, начините и силата на любовта така, както идват при мен.
За да мога да я изживея, да я оставя да свърши това, за което е създадена- да ме направи щастлив, по-добър... и накрая, ако е нужно - да я оставя да продължи по пътя си.
Чрез мен да се предаде на някой друг. В каквато и да е форма, сила и време.
Дали тогава може да има happy ending?
Зависи от гледната точка, нали?
Моята и твоята. И на любовта.
:)
вторник, 19 април 2011 г.
понеделник, 18 април 2011 г.
събота, 16 април 2011 г.
На теб ти е лесно
- 'На теб ти е лесно....'
Чувал съм го няколко пъти. По мой адрес.
По-често съм реагирал без реакция, а с усмивка и кротко изслушване.
По-рядко - разпалено съм разказвал за себе си, за да разбере всъщност колко ми е 'лесно' на мен.
Първото съм правил, защото знам, че това не е подходящ момент, в който трябва да се разсъждава.
Има специфични теми и моменти, в които не се.
И щом човекът е решил да те провокира точно сега и точно теб на 'лесно' и 'трудно', значи има нужда най-вече от изслушване и разбиране, защото вътрешно, инстинктивно се надява, че няма да влезеш в полемика, а просто ще го изслушаш и съгласиш, за да му олекне поне малко.
А, при нужди се помага, не се спори и воюва с думи. Не се мерят Его-та и житейски истории.
Има неща, които по презумпция трябва да се приемат с усмивка, дори и собственото Его да недоволства. Иначе усмивките ще са много по-малко. Това по-принцип.
Второто съм правил, когато съм бил в емоционално-чувствително състояние.
И то води до две неща:
1. Посредством фактологията на 'моето лесно', то човекът бива убеден, че всъщност може и да не ми е много лесно. Може даже да ми е и по-трудно, отколкото на него и парадоксално- тук, в този случай не се задейства механизмът на: 'А, има и и по-зле от мен! Я, как ми олекна изведнъж', а точно обратното.
Защото той, човекът не иска състезание в такива моменти, не иска победа, дори не иска да ти е по-трудно на теб. Иска само да получи съчувствие и разбиране. Или поне да го изслушаш мълчаливо.
2. Неговото 'трудно' побеждава твоето 'трудно' и за него, за съжаление няма емоционална промяна, нищо,че те е 'бил'.
Но пък за теб има. Сега ти търсиш някой, на когото да кажеш - 'На теб ти е лесно'.
За реванш.
Всеки е честолюбив. Всеки има Его. Всеки има обич за даване и получаване и всеки има лесно и трудно.
Просто възприятията и начините ни за всичко са различни и се състезаваме. По-точно състезаваме тях. Начините ни.
В лесно, в трудно, в обичане, в завист, в живота като цяло.
- '....теб ти е лесно, ти не знаеш при мен.....'
- 'Сподели ми... какво те мъчи...'
(според мен)
Чувал съм го няколко пъти. По мой адрес.
По-често съм реагирал без реакция, а с усмивка и кротко изслушване.
По-рядко - разпалено съм разказвал за себе си, за да разбере всъщност колко ми е 'лесно' на мен.
Първото съм правил, защото знам, че това не е подходящ момент, в който трябва да се разсъждава.
Има специфични теми и моменти, в които не се.
И щом човекът е решил да те провокира точно сега и точно теб на 'лесно' и 'трудно', значи има нужда най-вече от изслушване и разбиране, защото вътрешно, инстинктивно се надява, че няма да влезеш в полемика, а просто ще го изслушаш и съгласиш, за да му олекне поне малко.
А, при нужди се помага, не се спори и воюва с думи. Не се мерят Его-та и житейски истории.
Има неща, които по презумпция трябва да се приемат с усмивка, дори и собственото Его да недоволства. Иначе усмивките ще са много по-малко. Това по-принцип.
Второто съм правил, когато съм бил в емоционално-чувствително състояние.
И то води до две неща:
1. Посредством фактологията на 'моето лесно', то човекът бива убеден, че всъщност може и да не ми е много лесно. Може даже да ми е и по-трудно, отколкото на него и парадоксално- тук, в този случай не се задейства механизмът на: 'А, има и и по-зле от мен! Я, как ми олекна изведнъж', а точно обратното.
Защото той, човекът не иска състезание в такива моменти, не иска победа, дори не иска да ти е по-трудно на теб. Иска само да получи съчувствие и разбиране. Или поне да го изслушаш мълчаливо.
2. Неговото 'трудно' побеждава твоето 'трудно' и за него, за съжаление няма емоционална промяна, нищо,че те е 'бил'.
Но пък за теб има. Сега ти търсиш някой, на когото да кажеш - 'На теб ти е лесно'.
За реванш.
Всеки е честолюбив. Всеки има Его. Всеки има обич за даване и получаване и всеки има лесно и трудно.
Просто възприятията и начините ни за всичко са различни и се състезаваме. По-точно състезаваме тях. Начините ни.
В лесно, в трудно, в обичане, в завист, в живота като цяло.
- '....теб ти е лесно, ти не знаеш при мен.....'
- 'Сподели ми... какво те мъчи...'
(според мен)
петък, 15 април 2011 г.
Автобиография
Какво ли ми трябва да се опитвам да пиша ?!
Да започнем отначало..
Точно в този момент се смятам за една средно-интелигентна, средно-ерудирана, средно-умна, средно-ръстова, средно-красива(надявам се!), средно-мислеща..... личност.
Направо един отличен среднист съм, но не и относно образованието! Виж, там нещата са по-различни. Там съм само отличник!
Отлична ученическа диплома и даже три висши образования.
Всъщност, не знам дали се броят за толкова, ако са по една и съща тясна специалност, но от различни учебни заведения. Е,да..различни нива, ала-бала. Пък и три хартии. Абе, не знам!
Нека се застраховам още от самото начало- по Български Език и Литература в училище имам твърда петица!
Напоследък даже го открих - нямам особено добри познания в терминологията, която ще си позволявам да използвам под път и над път и вероятно оттам се появи малкият проблем с тази петица. Въпреки, че госпожата смяташе за проблем това, че не умея да се изразявам.
Което сега звучи абсурдно (може би), но тогава бях срамежлив.
Аз и сега съм, но вече поне се изразявам прилично :)
А, защо проблем ли?
Много логично – всички други оценки, по всички други предмети са шест, точка, нула, нула.
И съвсем никакъв проблем нямаше да има, ако не беше баба ми. Като че ли тя трудно го прие. Че не успях да завърша с пълно шест!
Представи си каква гордост само, а? Няма нищо по гордеещо от внуците, когато говорим за баби и дядовци.
Не успях да се вместя в определението : „от горе до долу завъртял шестици кат' слънце“, но нейсе. Дори не съм убеден съвсем, че има точно такова определение, ама нейсе на квадрат...
Абе, аз уж отначало щях да започвам, а започнах от средата?!
Ето това вече е същинското начало на всичко..
Роден съм в една китна държава, китен град и китна, родилна болница, вероятно с китна градина.
Сега, колко китно всичко е било тогава, аз не знам особено (най-вече за родилното с градинката), защото нямам ясни спомени.
Изобщо никакви спомени нямам даже.
Но пък ми харесва да започна така жизнерадостно и оптимистично, а китността като дума точно такова настроение придава. Поне на мен.
Държавата и градът мога да ги споделя, но името на болницата уви. За това трябва да се допитам до родителското тяло, което в момента не ми е под ръка.
България, Пловдив.
Чисто поколение пловдивчанин. Това е казано с гордост от всяка една позиция, между-другото!
Хем имам 2 (словом- две) села, хем съм си гражданин!
Нека ми е зле, а!
За селата няма да се отплесвам сега, сигурен съм че ще стане дума по-нататък и все ще вмъкна нещо.
Значи, раждам си се аз където ми е било отредено от Съдбата, орисали са ме моите Орисници и така започва моята история...
Първите години нямам особени спомени, което не означава непременно, че не са били интересни!
Споделяли са ми съвсем достоверни източници (бел.ав.- мама и татко основно), че вероятно от шока при появата в по-горе изброениете китни места съм получил някакъв вид стрес, който се е отразил пагубно на нощния ми сън. И също на съня на гордите ми родители. Накратко- ревал съм, та съм се късал.
Сещам се една история, която ми е разказвана и ще я споделя. Главни действащи лица :
Аз - няколко месечно бебе, спящо в бебешко креватче.
Родителите – мама и татко, спящи на семейното легло, тип двойна спалня. С дюшеци.
Бебешко креватче – обикновено, от съвсем края на 70-те. Цветът не е упоменат.
Ключ за осветлението (лампата) – стандартен, без особени белези.
Историята.
Нощ, тъмнота, тишина, спокойствие, всички персонажи спят, особено одушевените.
Аз се будя по неизяснени причини, започвам да изпитвам клаустрофобия (недоказано) и упорито, постепенно и плавно залюшквам креватчето, докато то губи равновесие и е неудържимо привлечено от земята по закона на гравитацията.
Аз, реагирайки на събитията непринудено и естествено, писвам неудържимо с глас и събуждам двамата спокойно спящи родители.
Таткото (има навик да се буди винаги рязко,с опулени очи. Вероятно лош навик, изграден при престоя му в казарма), подскачайки чевръсто, сънен и зашеметен започва в тъмното да търси ключа за осветлението, опипвайки трескаво стената.
Тази му дейност продължава известно време, при което майката се намесва с думите :
Николай, не на тази стена бе ?! На другата! ....
Обичам да разказвам тази смешна история, вероятно защото е най-значимата ми от този период на живот. Или поне единствената толкова смешна, която ми е разказана.
И разбира се – завършва с хепиенд. Щом пиша, значи съм оцелял и то в изключително добро физическо здраве :)
Следващите периоди, които лично аз си спомням смътно са как вуйчо ми ме вдига с едната си ръка, а аз съм седнал на дланта му и пипам тавана. Не знам дали ако се кача на някой връх ще изпитам същото усещане като тогава, но повярвайте ми, това беше неизвестният за мен по онова време, връх Еверест. Адреналин до дупка!!
Дядо ми ми прави “залъчета”. Това представлява филия хляб (Добруджа, по тогавашните стандарти) нарязана на квадратчета като всяко от тях е намазано с малко масло и парче сирене отгоре. И си спомням категорично (а, и ми е било напомняно), че казвам :- Аз, дядо като порасна, ще те взема с мен където и да съм, за да ми правиш залъчета...
А баба пък – за нея бях “ремаркенцето и”. Иди го обясни сега, обаче тогава изглеждаше дори логично. Тя често ме водеше и връщаше от разни мероприятия.
И достигнахме до момента, в който започва същинската част...
Не! Прекалено патетично е това със “същинската част”. Просто имам предвид възрастно-съзнателните ми години.
А, тях ще ги разказвам друг път, че мина денят :)
Ту би континуед, вероятно.
Деца
*Maxim, 5 годишен.
.......
- Ооооо (вдигнати от искрено учудване вежди и искрящи очи), ти имаш косми по ръката ?!?
Поглажда ми ръката с възхищение и толкова внимателно, че все-едно го е страх да не я счупи..
- Имам, да. И ти ще имаш като пораснеш :)
- Кога, кога?! (нетърпеливо)
- Ами, след ммм... около десетина годинки..
- (кратко замисляне, заемане на горда позиция и) Аз вече имам, виж!
Вдигайки ръкавчето си нагоре, протяга ръка и започва да я поглажда със самодоволна усмивка, от която липсват двата предни зъба. Поне.
И въпреки това е убеден, че там, върху ръката му има някаква въображаема космена покривка, която продължава да гали с гордост и удоволствие...
- Е, моите са по-малко, но имам и аз мъъъничко! Пипни, пипни!......
.......
- Ооооо (вдигнати от искрено учудване вежди и искрящи очи), ти имаш косми по ръката ?!?
Поглажда ми ръката с възхищение и толкова внимателно, че все-едно го е страх да не я счупи..
- Имам, да. И ти ще имаш като пораснеш :)
- Кога, кога?! (нетърпеливо)
- Ами, след ммм... около десетина годинки..
- (кратко замисляне, заемане на горда позиция и) Аз вече имам, виж!
Вдигайки ръкавчето си нагоре, протяга ръка и започва да я поглажда със самодоволна усмивка, от която липсват двата предни зъба. Поне.
И въпреки това е убеден, че там, върху ръката му има някаква въображаема космена покривка, която продължава да гали с гордост и удоволствие...
- Е, моите са по-малко, но имам и аз мъъъничко! Пипни, пипни!......
четвъртък, 14 април 2011 г.
Като живот
Събуждане.
Будилник. Душ. Кафе с мляко. Интернет.
Автобус. Гара. Bäckerei. Топли кроасани. Капучино.
Влак. Летище. Тълпа. Check in. Pass and Security control.
Чакалня. Списание на английски. Кафе с цигара.
Ръкав. Самолет. 25А. Излитане.
Съседка по място. Вербален флирт. Усмивки. Визитка.
Блудкаво кафе. Оставям го. Мисли.
Писта. Кацане. Летище. Зала за посрещачи. Тълпа.
'Time after time' в слушалките.
Изход. Такси. Безмислен разговор.
Хотел. Уморена рецепционистка. Кредитна карта.
Стая. Дистанционно. Включен ТВ. Душ.
Легло. Лаптоп. Е-мейл. Телефон.
Дънки. Риза. Пуловер. Маратонки.
Улица. Глъчка. Суматоха. Смрачаване. Капанче. Вкусна храна. На крак.
Такси. Мълчание.
Бар. Познати. Непознати. Интересни разговори(понякога). Уиски с лед. Смях.
Смс. Непознат номер. 'Kakvo 6te pravish taq ve4er ;)'. Съседката от 25B?
Навън. Сам. Развиделява се. Безцелна разходка. Шумолящи дървета. Пролетни любови на птици.
Ухание на цветя. Плач на бебе от някъде. Ясно небе. Звезди. Мисъл. Утре ще е слънчево. Спомени.
Цигара. Дим. Чувам стъпките си.
Хотел. Стая. Включен ТВ. Забавно шоу. На повторение. Според рейтинга му.
Душ. Легло.
Мисли.
Сън.
Будилник. Душ. Кафе с мляко. Интернет.
Автобус. Гара. Bäckerei. Топли кроасани. Капучино.
Влак. Летище. Тълпа. Check in. Pass and Security control.
Чакалня. Списание на английски. Кафе с цигара.
Ръкав. Самолет. 25А. Излитане.
Съседка по място. Вербален флирт. Усмивки. Визитка.
Блудкаво кафе. Оставям го. Мисли.
Писта. Кацане. Летище. Зала за посрещачи. Тълпа.
'Time after time' в слушалките.
Изход. Такси. Безмислен разговор.
Хотел. Уморена рецепционистка. Кредитна карта.
Стая. Дистанционно. Включен ТВ. Душ.
Легло. Лаптоп. Е-мейл. Телефон.
Дънки. Риза. Пуловер. Маратонки.
Улица. Глъчка. Суматоха. Смрачаване. Капанче. Вкусна храна. На крак.
Такси. Мълчание.
Бар. Познати. Непознати. Интересни разговори(понякога). Уиски с лед. Смях.
Смс. Непознат номер. 'Kakvo 6te pravish taq ve4er ;)'. Съседката от 25B?
Навън. Сам. Развиделява се. Безцелна разходка. Шумолящи дървета. Пролетни любови на птици.
Ухание на цветя. Плач на бебе от някъде. Ясно небе. Звезди. Мисъл. Утре ще е слънчево. Спомени.
Цигара. Дим. Чувам стъпките си.
Хотел. Стая. Включен ТВ. Забавно шоу. На повторение. Според рейтинга му.
Душ. Легло.
Мисли.
Сън.
вторник, 12 април 2011 г.
Ей-така..
Това, което започвам да пиша е нещо много лично.
За мен няма нещо по-лично от искрените ти мисли, които изразяват същността ти точно в момента на споделянето им.
Не знам точно за какво ще пиша и дори не знам дали ще го публикувам все-още, но усещам в себе си онова специфично състояние на вътрешна вглъбеност и склонност към споделителност, когато.....
... когато човек влизайки в къщи оставя вратовръзката си на масичката за кафе, събува новите си, модерни обувки, оставяйки ги до вратата неподредени и замисляйки се, че трябва да ги лъсне за утре, разкопчава ризата си, навивайки ръкавите до лактите, изключва телефона си и не включва компютъра.
И просто сяда на земята с прегърнати колене.
Там, където не е обичайно да се сяда. В някой притъмнен ъгъл от помещението, до който слънцето не стига, а светлината е в такова количество, колкото да направи сумрака отпускащ и споделителен. Време за 'медитация'. Не типичната, но все-пак..
Не пия алкохол сам. Иначе щях да добавя и чаша уиски "on rocks", но просто няма да съм аз.
А, сега съм изцяло и само аз.
Нямам братя и сестри и много пъти съм мислел, какво ли щеше да е, ако...
Бях на около 5 години. Ясно ми се е запечатала сцената:
- ... искаш ли да си имаш братче, или сестриче...?
Не помня какво отговорих на майка ми, но помня усещането си. Изненада и известна обърканост. Вероятно съм изпитал вроденото човешко чувство на страх да не бъда пренебрегнат, ако...
Не знам дали понякога усещам липса на нещо, което съм нямал никога. Не знам дали е възможно, но се случва да се замислям.
Размислите ми ме доведоха до заключението, че за мен семейството е много важно. Най-важното.
За това се връщам при всяка възможност при тях.
Финансово не е рентабилно- плащам пари за самолетни билети, които не винаги са евтини.
Практически не е оправдано - бидейки с тях е възможно да пропускам шанса да срещна жената, която... 'трябва' да срещна. Понякога пропускам финансови приходи и социални контакти с приятели.
Емоционално е спорно - привиквам чисто физически към определено обкръжение на хора и предмети, което в последствие нямам и всеки път ми е необходимо време за пренастройка.
С годините това време е все по-кратко, но все-пак го има и винаги ще. Убеден съм.
И все-пак..
Да, и въпреки 'все-пак' е толкова хубаво!
Дядо, докато беше жив, а баба все-още се интересува от едно нещо- намерих ли я.
Забавно е, но първото нещо, или едно от първите неща, които ме пита като ме види е : 'Успя ли да си намериш някоя другарка?'
Като веднага след това започва да ме насърчава да съм внимателен, защото жените са много коварни!
Тя този опит основно го черпи от безкрайната бройка сериали, които се прескачат един друг по Бг-телевизията :)
Съжалява(ха) много за 'предишната другарка', с която бяхме доста години заедно и бяха решили, че ще се женим.
Е, това не успяхме, но пък успяхме да се разделим.
Стандартните два изхода при взаимоотношения мъж-жена, когато има замесено и чувство наречено любов.
Родителите са по-дискретни в това отношение и е нормално- по-близко поколение сме.
Интересуват се и те, дори да е дискретно. Естествено.
За късмет умея да бъда убедителен и да излизам от определени ситуации, включително и тази със въпросите. Но ги разбирам.
Ходих често по летни лагери като ученик. По мое време, средата на 90-те беше нормално.
След това съм живял години в общежитие, в стаи с още 1, или 2-ма души, колеги.
Вероятно това е спомогнало да съм социализиран и да не показвам типичните черти на единствено дете. Или просто съм си такъв, не знам.
Човек, или по-скоро неговата памет имат странната способност да помнят неща, които сами по себе си не са впечатляващи като фактология, но явно някакво моментно усещане в конкретната ситуация ги прави важни и биват селектирани в онзи раздел на паметта, който в последствие ги предоставя обратно при поискване с цветове, мирис, картина...изобщо толкова реално, все-едно се е случило вчера.
Бях ученик, може би в 11 клас и отивайки към училище срещнах една съученичка, която стоеше на улицата сама и пушеше цигара.
За да бъда интересен я попитах със закачлива усмивка :
' Защо си така самотна тук?'
На което тя ми отвърна:
' Не, просто съм сама, не съм самотна'
Тогава осъзнах разликата в значението на двете думи. Логично е, не е трудно, но все-пак често им се бърка значението. А, те за това са две различни думи- да имат различен смисъл.
Тъжно е, когато човек е не сам, но самотен.
Аз лично умея да се чувствам самотен тогава, когато имам емоционална нужда от това.
И наистина не ми се налага(ло) да бъда самотен с някого. За мой късмет, за сега!
Би било някак хубаво и естетически издържано да завърша с поука безразборното изписване на мисли, но не мога, а и не е необходимо.
Не съм пример, не съм учител, не съм.
Просто разказвам себе си. В нещо като нелогична, безпорядъчна и безпоучна 'приказка', която някога може би ще чета на някого.
:)
За мен няма нещо по-лично от искрените ти мисли, които изразяват същността ти точно в момента на споделянето им.
Не знам точно за какво ще пиша и дори не знам дали ще го публикувам все-още, но усещам в себе си онова специфично състояние на вътрешна вглъбеност и склонност към споделителност, когато.....
... когато човек влизайки в къщи оставя вратовръзката си на масичката за кафе, събува новите си, модерни обувки, оставяйки ги до вратата неподредени и замисляйки се, че трябва да ги лъсне за утре, разкопчава ризата си, навивайки ръкавите до лактите, изключва телефона си и не включва компютъра.
И просто сяда на земята с прегърнати колене.
Там, където не е обичайно да се сяда. В някой притъмнен ъгъл от помещението, до който слънцето не стига, а светлината е в такова количество, колкото да направи сумрака отпускащ и споделителен. Време за 'медитация'. Не типичната, но все-пак..
Не пия алкохол сам. Иначе щях да добавя и чаша уиски "on rocks", но просто няма да съм аз.
А, сега съм изцяло и само аз.
Нямам братя и сестри и много пъти съм мислел, какво ли щеше да е, ако...
Бях на около 5 години. Ясно ми се е запечатала сцената:
- ... искаш ли да си имаш братче, или сестриче...?
Не помня какво отговорих на майка ми, но помня усещането си. Изненада и известна обърканост. Вероятно съм изпитал вроденото човешко чувство на страх да не бъда пренебрегнат, ако...
Не знам дали понякога усещам липса на нещо, което съм нямал никога. Не знам дали е възможно, но се случва да се замислям.
Размислите ми ме доведоха до заключението, че за мен семейството е много важно. Най-важното.
За това се връщам при всяка възможност при тях.
Финансово не е рентабилно- плащам пари за самолетни билети, които не винаги са евтини.
Практически не е оправдано - бидейки с тях е възможно да пропускам шанса да срещна жената, която... 'трябва' да срещна. Понякога пропускам финансови приходи и социални контакти с приятели.
Емоционално е спорно - привиквам чисто физически към определено обкръжение на хора и предмети, което в последствие нямам и всеки път ми е необходимо време за пренастройка.
С годините това време е все по-кратко, но все-пак го има и винаги ще. Убеден съм.
И все-пак..
Да, и въпреки 'все-пак' е толкова хубаво!
Дядо, докато беше жив, а баба все-още се интересува от едно нещо- намерих ли я.
Забавно е, но първото нещо, или едно от първите неща, които ме пита като ме види е : 'Успя ли да си намериш някоя другарка?'
Като веднага след това започва да ме насърчава да съм внимателен, защото жените са много коварни!
Тя този опит основно го черпи от безкрайната бройка сериали, които се прескачат един друг по Бг-телевизията :)
Съжалява(ха) много за 'предишната другарка', с която бяхме доста години заедно и бяха решили, че ще се женим.
Е, това не успяхме, но пък успяхме да се разделим.
Стандартните два изхода при взаимоотношения мъж-жена, когато има замесено и чувство наречено любов.
Родителите са по-дискретни в това отношение и е нормално- по-близко поколение сме.
Интересуват се и те, дори да е дискретно. Естествено.
За късмет умея да бъда убедителен и да излизам от определени ситуации, включително и тази със въпросите. Но ги разбирам.
Ходих често по летни лагери като ученик. По мое време, средата на 90-те беше нормално.
След това съм живял години в общежитие, в стаи с още 1, или 2-ма души, колеги.
Вероятно това е спомогнало да съм социализиран и да не показвам типичните черти на единствено дете. Или просто съм си такъв, не знам.
Човек, или по-скоро неговата памет имат странната способност да помнят неща, които сами по себе си не са впечатляващи като фактология, но явно някакво моментно усещане в конкретната ситуация ги прави важни и биват селектирани в онзи раздел на паметта, който в последствие ги предоставя обратно при поискване с цветове, мирис, картина...изобщо толкова реално, все-едно се е случило вчера.
Бях ученик, може би в 11 клас и отивайки към училище срещнах една съученичка, която стоеше на улицата сама и пушеше цигара.
За да бъда интересен я попитах със закачлива усмивка :
' Защо си така самотна тук?'
На което тя ми отвърна:
' Не, просто съм сама, не съм самотна'
Тогава осъзнах разликата в значението на двете думи. Логично е, не е трудно, но все-пак често им се бърка значението. А, те за това са две различни думи- да имат различен смисъл.
Тъжно е, когато човек е не сам, но самотен.
Аз лично умея да се чувствам самотен тогава, когато имам емоционална нужда от това.
И наистина не ми се налага(ло) да бъда самотен с някого. За мой късмет, за сега!
Би било някак хубаво и естетически издържано да завърша с поука безразборното изписване на мисли, но не мога, а и не е необходимо.
Не съм пример, не съм учител, не съм.
Просто разказвам себе си. В нещо като нелогична, безпорядъчна и безпоучна 'приказка', която някога може би ще чета на някого.
:)
понеделник, 11 април 2011 г.
Ода за сока
Ще пиша есе на тема - Сок.
Ми, крайно време е да възхваля в една ода, в есеистична форма това чудо на утоляването на жажда и доставяне на физически, а понякога и на емоционален комфорт, мхм!
Напоследък започнах да си купувам едни соци (сокове), които се водят натурални уан хъндърт пърсент, от прясно изстискани от плодове, без консерванти( нали били вредни нещо, та сакън да се не консервираме хептен), без добавена захар и на символична цена от една дневна заплата!
Шегувам се, де. Чак толкова скъпи не са, ма в сравнение с "обикновените" си братовчеди са поне 3 пъти по-скъпи.
Любимият ми сок последните дни е един от банан и малини. Комбинацийка.
Ся, аз не мога много да схвана, щото на кутията с големи букви пише, че е от тях, пък отстрани, с малки букви, пред които има картинки на плодове излиза, че има вътре бая видове други плодове...
Ще дам образен пример:
Нарисувана е една ябълка и до нея стои 2 1/2. Което ще рече на моя акъл, ще са изстискани 2 ябълки и половина вътре.
Как става така не ми е ясно..
Толкова изстискване от толкова много плодове, пък количеството- един литър!
И то е един литър, когато е в промоция и получаваш 33% гратис!
Иначе кутиите са по 0.75 л.
Как да е де..сокът е страхотен! Ся, колко натурален е - аз не знам, обаче на вкус е фантастико, муи биен, зер гут и екстра!
Има и други видове сокове от тази фирма, които са от други плодове, ма те не ме кефят толкова. И пак се замислих за плодовете, че как да са от други като пак има едно 5-6 вида плодове вътре, според малките букви, ама хайде да кажем, че според заглавието са главно от други.
Иначе кутията е много готина! Едни надписи, картинки био, чудеса... ще си кажеш, че като го пиеш този сок и ще се подмладиш, отслабнеш, изгладиш бръчки, изпънеш дупе и т.н. Кой каквото иска в конкретния случай.
Има и едни други соци, таман ей ся изпих остатъка, та бутилката му е пред мен.
Пак натурален, директно изстискан и само от портокали!
Сега ще препиша какво пише на етикета:
В свободен превод пише, че в една примерна чаша от 200 мл. има 3 портокала.
Значи да си направя проста сметчица - сокът е 1л. Така.. 200 мл. са 3 портокала, значи 1000 мл са 15 портокала.
И тук при мен възниква един лек парадокс - аз 1л. сок мога да изпия наведнъж, ама 15 портокала да изям- не мога! Как го правят този фокус,не знам...
А, някой ще каже- е да, ама ти като ядеш портокалите ги ядеш и с люспите, или както там се казват по-плътните им части,изключая кората.
Ама не е съвсем така! Аз съм ял портокали само като им "изпивам" сока. Тоест, взимам портокала и го смуча, докато му изпия сока и другото го хвърлям.
И така дори няма да мога 15 да изям, въпреки че не съм се пробвал целенасочено де, трябва да призная.
Еми, това беше. Да има соци натурални за пиене, че да ни правят по-млади, щастливи, здрави и не мога да се въздържа да не напиша :
In soci veritas
Ave!
:-)
Ми, крайно време е да възхваля в една ода, в есеистична форма това чудо на утоляването на жажда и доставяне на физически, а понякога и на емоционален комфорт, мхм!
Напоследък започнах да си купувам едни соци (сокове), които се водят натурални уан хъндърт пърсент, от прясно изстискани от плодове, без консерванти( нали били вредни нещо, та сакън да се не консервираме хептен), без добавена захар и на символична цена от една дневна заплата!
Шегувам се, де. Чак толкова скъпи не са, ма в сравнение с "обикновените" си братовчеди са поне 3 пъти по-скъпи.
Любимият ми сок последните дни е един от банан и малини. Комбинацийка.
Ся, аз не мога много да схвана, щото на кутията с големи букви пише, че е от тях, пък отстрани, с малки букви, пред които има картинки на плодове излиза, че има вътре бая видове други плодове...
Ще дам образен пример:
Нарисувана е една ябълка и до нея стои 2 1/2. Което ще рече на моя акъл, ще са изстискани 2 ябълки и половина вътре.
Как става така не ми е ясно..
Толкова изстискване от толкова много плодове, пък количеството- един литър!
И то е един литър, когато е в промоция и получаваш 33% гратис!
Иначе кутиите са по 0.75 л.
Как да е де..сокът е страхотен! Ся, колко натурален е - аз не знам, обаче на вкус е фантастико, муи биен, зер гут и екстра!
Има и други видове сокове от тази фирма, които са от други плодове, ма те не ме кефят толкова. И пак се замислих за плодовете, че как да са от други като пак има едно 5-6 вида плодове вътре, според малките букви, ама хайде да кажем, че според заглавието са главно от други.
Иначе кутията е много готина! Едни надписи, картинки био, чудеса... ще си кажеш, че като го пиеш този сок и ще се подмладиш, отслабнеш, изгладиш бръчки, изпънеш дупе и т.н. Кой каквото иска в конкретния случай.
Има и едни други соци, таман ей ся изпих остатъка, та бутилката му е пред мен.
Пак натурален, директно изстискан и само от портокали!
Сега ще препиша какво пише на етикета:
В свободен превод пише, че в една примерна чаша от 200 мл. има 3 портокала.
Значи да си направя проста сметчица - сокът е 1л. Така.. 200 мл. са 3 портокала, значи 1000 мл са 15 портокала.
И тук при мен възниква един лек парадокс - аз 1л. сок мога да изпия наведнъж, ама 15 портокала да изям- не мога! Как го правят този фокус,не знам...
А, някой ще каже- е да, ама ти като ядеш портокалите ги ядеш и с люспите, или както там се казват по-плътните им части,изключая кората.
Ама не е съвсем така! Аз съм ял портокали само като им "изпивам" сока. Тоест, взимам портокала и го смуча, докато му изпия сока и другото го хвърлям.
И така дори няма да мога 15 да изям, въпреки че не съм се пробвал целенасочено де, трябва да призная.
Еми, това беше. Да има соци натурални за пиене, че да ни правят по-млади, щастливи, здрави и не мога да се въздържа да не напиша :
In soci veritas
Ave!
:-)
неделя, 3 април 2011 г.
Любимци
Имало някога...
разбира се, че зад гори, реки, планини, океани и морета, сливи, круши, череши и т.н. , нали все-пак е приказка!
Та...., имало някога-
една, хм... как да я нарека.. нека бъде Автономна Област. (Може и с малки букви, но така изглежда по-тържествено!)
И не е важно как се казва мястото, а са важни неговите обитатели...
Глава 1. Заекващият каубой.
Бял като мляко(или вар, но второто не се използва за сравнение по необясними причини), русоляв, с изпечено от слънцето и брулещият го вятър лице (заради слънцето дори му се наложи да започне да си слага противослънчев крем на носа, за да не му изглежда като изгорена чушка от домашно сглобен чушкопек, а кремът е популярна марка, видяна в реклама по ТВ и свръх -мега- изгодно купен : 2 туби плащаш, 3-та гратис!), неотразимо чаровен и.. сладко- заекващ при силно притеснение.
Това именно е Коко (на галено ....е, няма галено на Коко, уви!) , главният герой и разбира се Чочо (неговият безстрашен, силно пристрастен към кактусовата ракия и освидетелстван за далтонист кон).
Точно тези двама герои владеели прерията и я препускали стремглаво надлъж и на шир.
Както вече упоменах Коко бил много красив, много чаровен и изобщо от всичко по много, та за съжаление чак и притеснението му най-вече от вниманието на красиви жени и въпросното последствие от него - заекването. (Което само по себе си било намирано за много сладко, но това в последствие...)
Има, разбира се любовна нишка в цялата история, както се досещате, но не и е дошло още времето..
Та, тези двама безстрашни герои се познавали от деца. И сега ще разкажа как се е зародило това историческо приятелство и съдбовна дружба.
Коко бил дете от нормално, средностатистическо семейство.
Имал по-голям брат, който го побийвал за щяло и нещяло, но иначе се обичали много и споделяли всичко- Братът споделял всичко, което искал, т.е. взимал си го директно от Коко, а Коко споделял с обичния си, по-голям брат старите му, с пробити подметки маратонки и тук-таме някои протрити панталони, които му били големи и обикновено му висели от всякъде, но всеки е чувал фразата - "Ще ги израстеш!", нали?
Е, Коко не ги израстявал обикновено, защото били толкова скъсани, че докато да ги израсте, вече не ставали за носене.
Имал по-малка сестра. Само с 2 години по-малка.
Като при нейното раждане, Коко загубил и малкото внимание, което получавал и в общи линии, от своята 2 годишна възраст разчитал предимно на себе си в живота.
Вероятно поради тази причина се научил да чете на 3 годинки, да пише на 4, да смята с дробни на 4 и 2 месеца и да рецитира Шекспир по памет и в оригинал на 4.5 години!
Коко имал и обични родители, които работели много, за да могат да си позволят да изплащат апартамента, в който да отглеждат спокойно своите наследници.
Родители като родители - къде патриархат (когато опре до слагане на салатата с ракията всяка вечер от майката на таткото), къде матриархат ( в края на месеца, при получаването на заплатата си, таткото чинно отброявал парите на мамата, която ги прибирала на сигурно. Най-вече по причини, засягащи сигурността на семейното финансово спокойствие).
Баба и дядо, които виждал летата, когато бил недоброволно заточван на село, където ходил да събира сено, дърпа цвекло, бере череши, гази в реката и да бъде изяждан вечер от комарите, които били само колкото врабци, но бръмчали пък като МИГ-17 и само благодарение на своето миловидно излъчване и бързи крака (най-вече!) успявал да се спаси от основното им забавление - 4 комара да хванат по един крайник на въпросната, нищо не подозираща жертва и да я изнесат в друга държава!
Та, в общи линии това е Коко. Дете като дете, живеещо в своя детски, пълен с мечти свят.
А мечти?! Ооооо, виж в това бил олимпийски шампион!
Мечаел, мечтаел..по някое време забравял мечтата, та трябвало нова да започва...толкова интензивно преживявал своето превръщане от дете в човек (което е спорно дали е добре, но нейсе), че не било ясно дали ще се превърне във възрастен, сериозен човек, или в нещо друго!
И тук мили деца, Съдбата наблюдавайки събитията, решила че трябва да вземе нещата в свои ръце и.... срещнала Коко с Чочо!
А, Чочо бил едно хилаво жребче, което още от бебе показвало забележит мързел и изключителна изобретателност в негово улеснение!
А, да.. и още нещо - силен интерес и изтънчен вкус към определени видове напитки, които са в течно състояние, но по-скоро изсушават устата и организма, отколкото да утоляват жаждата!
Как открил този свой интерес и до сега не е ясно, но фактите са си факти - намира ли се в радиус от 30 км. каквато и да е спритна напитка, Чочо превключва на специален режим на препускане и докато не я достигне и изсмуче като водна помпа- няма мирясване!
Бил хубав летен ден. С други думи - жега, та се не трае.
Коко препускал на своето въображаемо дървено конче в покрайнините на своето китно селце, когато го видял!
Под едно дърво, седнал в позиция на куче, кой? Чочооо!
Седи и гледа без да мига. Като статуя.
Позачудил се Коко това кон ли е, куче ли е, но все-така радостно се приближавал, защото усещал вътрешно в себе си, че това същество, каквото и да е, ще се окаже нещо много важно за него.
А, Чочо в този момент, въпреки непълнолетието си бил леко пийнал.
Абе, я направо да си го кажем с точните думи - бил пиян като сандък, опитвал се да не се движи, за да не падне и с тази цел се стараел да фокусира 2 мухи, които летяли небрежно в любовен танц, около дървото, без да движи дори очните си ябълки.
- Здрасти! Аз съм Коко. Ти как се казваш?
Щастливо, по детски извисил гласче малкият Коко..
От там, на сетне историята мълчи какво точно са си казали и изобщо дали Чочо нещо е успял да отвърне в своето моментно състояние, но фактите са следните :
- Тази среща се превърнала в едно от най-добрите и съдбовни събития за двамата герои, които в последствие се превърнали в неразделни приятели, партньори и единствените владетели на прерията в нашата магическа страна.
(следва продължение)
разбира се, че зад гори, реки, планини, океани и морета, сливи, круши, череши и т.н. , нали все-пак е приказка!
Та...., имало някога-
една, хм... как да я нарека.. нека бъде Автономна Област. (Може и с малки букви, но така изглежда по-тържествено!)
И не е важно как се казва мястото, а са важни неговите обитатели...
Глава 1. Заекващият каубой.
Бял като мляко(или вар, но второто не се използва за сравнение по необясними причини), русоляв, с изпечено от слънцето и брулещият го вятър лице (заради слънцето дори му се наложи да започне да си слага противослънчев крем на носа, за да не му изглежда като изгорена чушка от домашно сглобен чушкопек, а кремът е популярна марка, видяна в реклама по ТВ и свръх -мега- изгодно купен : 2 туби плащаш, 3-та гратис!), неотразимо чаровен и.. сладко- заекващ при силно притеснение.
Това именно е Коко (на галено ....е, няма галено на Коко, уви!) , главният герой и разбира се Чочо (неговият безстрашен, силно пристрастен към кактусовата ракия и освидетелстван за далтонист кон).
Точно тези двама герои владеели прерията и я препускали стремглаво надлъж и на шир.
Както вече упоменах Коко бил много красив, много чаровен и изобщо от всичко по много, та за съжаление чак и притеснението му най-вече от вниманието на красиви жени и въпросното последствие от него - заекването. (Което само по себе си било намирано за много сладко, но това в последствие...)
Има, разбира се любовна нишка в цялата история, както се досещате, но не и е дошло още времето..
Та, тези двама безстрашни герои се познавали от деца. И сега ще разкажа как се е зародило това историческо приятелство и съдбовна дружба.
Коко бил дете от нормално, средностатистическо семейство.
Имал по-голям брат, който го побийвал за щяло и нещяло, но иначе се обичали много и споделяли всичко- Братът споделял всичко, което искал, т.е. взимал си го директно от Коко, а Коко споделял с обичния си, по-голям брат старите му, с пробити подметки маратонки и тук-таме някои протрити панталони, които му били големи и обикновено му висели от всякъде, но всеки е чувал фразата - "Ще ги израстеш!", нали?
Е, Коко не ги израстявал обикновено, защото били толкова скъсани, че докато да ги израсте, вече не ставали за носене.
Имал по-малка сестра. Само с 2 години по-малка.
Като при нейното раждане, Коко загубил и малкото внимание, което получавал и в общи линии, от своята 2 годишна възраст разчитал предимно на себе си в живота.
Вероятно поради тази причина се научил да чете на 3 годинки, да пише на 4, да смята с дробни на 4 и 2 месеца и да рецитира Шекспир по памет и в оригинал на 4.5 години!
Коко имал и обични родители, които работели много, за да могат да си позволят да изплащат апартамента, в който да отглеждат спокойно своите наследници.
Родители като родители - къде патриархат (когато опре до слагане на салатата с ракията всяка вечер от майката на таткото), къде матриархат ( в края на месеца, при получаването на заплатата си, таткото чинно отброявал парите на мамата, която ги прибирала на сигурно. Най-вече по причини, засягащи сигурността на семейното финансово спокойствие).
Баба и дядо, които виждал летата, когато бил недоброволно заточван на село, където ходил да събира сено, дърпа цвекло, бере череши, гази в реката и да бъде изяждан вечер от комарите, които били само колкото врабци, но бръмчали пък като МИГ-17 и само благодарение на своето миловидно излъчване и бързи крака (най-вече!) успявал да се спаси от основното им забавление - 4 комара да хванат по един крайник на въпросната, нищо не подозираща жертва и да я изнесат в друга държава!
Та, в общи линии това е Коко. Дете като дете, живеещо в своя детски, пълен с мечти свят.
А мечти?! Ооооо, виж в това бил олимпийски шампион!
Мечаел, мечтаел..по някое време забравял мечтата, та трябвало нова да започва...толкова интензивно преживявал своето превръщане от дете в човек (което е спорно дали е добре, но нейсе), че не било ясно дали ще се превърне във възрастен, сериозен човек, или в нещо друго!
И тук мили деца, Съдбата наблюдавайки събитията, решила че трябва да вземе нещата в свои ръце и.... срещнала Коко с Чочо!
А, Чочо бил едно хилаво жребче, което още от бебе показвало забележит мързел и изключителна изобретателност в негово улеснение!
А, да.. и още нещо - силен интерес и изтънчен вкус към определени видове напитки, които са в течно състояние, но по-скоро изсушават устата и организма, отколкото да утоляват жаждата!
Как открил този свой интерес и до сега не е ясно, но фактите са си факти - намира ли се в радиус от 30 км. каквато и да е спритна напитка, Чочо превключва на специален режим на препускане и докато не я достигне и изсмуче като водна помпа- няма мирясване!
Бил хубав летен ден. С други думи - жега, та се не трае.
Коко препускал на своето въображаемо дървено конче в покрайнините на своето китно селце, когато го видял!
Под едно дърво, седнал в позиция на куче, кой? Чочооо!
Седи и гледа без да мига. Като статуя.
Позачудил се Коко това кон ли е, куче ли е, но все-така радостно се приближавал, защото усещал вътрешно в себе си, че това същество, каквото и да е, ще се окаже нещо много важно за него.
А, Чочо в този момент, въпреки непълнолетието си бил леко пийнал.
Абе, я направо да си го кажем с точните думи - бил пиян като сандък, опитвал се да не се движи, за да не падне и с тази цел се стараел да фокусира 2 мухи, които летяли небрежно в любовен танц, около дървото, без да движи дори очните си ябълки.
- Здрасти! Аз съм Коко. Ти как се казваш?
Щастливо, по детски извисил гласче малкият Коко..
От там, на сетне историята мълчи какво точно са си казали и изобщо дали Чочо нещо е успял да отвърне в своето моментно състояние, но фактите са следните :
- Тази среща се превърнала в едно от най-добрите и съдбовни събития за двамата герои, които в последствие се превърнали в неразделни приятели, партньори и единствените владетели на прерията в нашата магическа страна.
(следва продължение)
събота, 2 април 2011 г.
До поискване
Скъпи дами,
обръщам се към Вас със скромна молба. Бихте ли ми обяснили в кратки, или не толкова кратки коментари как в днешно време един среден на ръст, на красота, на интелект, на обноски и подобни "на" мъж трябва да подходи към жената Х, за да я спечели?
Искрено Ваш,
неженен мъж, средняк.
(отпечатък от палец)
обръщам се към Вас със скромна молба. Бихте ли ми обяснили в кратки, или не толкова кратки коментари как в днешно време един среден на ръст, на красота, на интелект, на обноски и подобни "на" мъж трябва да подходи към жената Х, за да я спечели?
Искрено Ваш,
неженен мъж, средняк.
(отпечатък от палец)
петък, 1 април 2011 г.
На кафе
Обичам мириса на кафе сутрин.
Обикновено пия мляко с кафе - чаша затоплено мляко, 2 лъжички кафе вътре, но понякога (най-често като ми свърши млякото) пия разтворимо кафе. С много, много малко захар.
Спомням си преди години ранните ми ставания, приготвянето на кафе, още в полусън и отиването ми с него на лекции.
Не си спомням кога започнах да пия кафе, но бе сравнително късно и.... всъщност, изобщо не искам да пиша за кафе сега.
То просто се явява съвсем периферно явление за нещото, което вълнува съзнанието ми.
Искам да поговоря със себе си за...
Преди години чух от мъдър човек следното:
- Животът е нещото, което на физическо ниво ние усещаме и живеем със сетивата си.
И понеже всяко същество е със сетива, но е различно от другите емоционално и душевно, то усеща и живее живота си по различен начин.
Дали заради това усещания като щастие, мъка, любов, омраза, носталгия.. ни правят толкова различни? Различно ги изживяваме и различно реагираме на тях, вероятно.
Мозъкът на охлюва отчита картините на заобикалящия го свят през около пет секунди. При хората е за частици от секундата.
Взимаш охлюв, пренасяш го за 5 секунди някъде другаде, той точно е примигнал(ако примигват изобщо)отваря дзъркели, оглежда се и си казва:
- О, чудо! Аз се телепортирах?!
Възприятията ни, които водят до определени усещания са нещото, което ни прави толкова зависими от физическия живот.
Ти може би не пиеш кафе, защото не обичаш вкуса му, или не ти понася на стомаха, или имаш високо кръвно и не бива..
А ти там, другият, който го пиеш дали ти носи точно толкова и същото удоволствие, колкото и на мен?
Не и по-добре. Щеше да е наистина жалко, ако всичко е еднакво за всички.
Как иначе ще сме различни, за да ни е интересно заедно и да се учим един от друг..
Дори да пием кафето си по един и същ начин, не ни прави еднакви и не е причина да ни е скучно заедно.
Още малко мляко искаш ли? Кафява захар малко още..., или е добре така.. ?
Наздраве и благодаря ти, че си различен и пиеш кафето си както ти го искаш, а не както аз, или другите смятаме, че би ти харесало!
Обикновено пия мляко с кафе - чаша затоплено мляко, 2 лъжички кафе вътре, но понякога (най-често като ми свърши млякото) пия разтворимо кафе. С много, много малко захар.
Спомням си преди години ранните ми ставания, приготвянето на кафе, още в полусън и отиването ми с него на лекции.
Не си спомням кога започнах да пия кафе, но бе сравнително късно и.... всъщност, изобщо не искам да пиша за кафе сега.
То просто се явява съвсем периферно явление за нещото, което вълнува съзнанието ми.
Искам да поговоря със себе си за...
Преди години чух от мъдър човек следното:
- Животът е нещото, което на физическо ниво ние усещаме и живеем със сетивата си.
И понеже всяко същество е със сетива, но е различно от другите емоционално и душевно, то усеща и живее живота си по различен начин.
Дали заради това усещания като щастие, мъка, любов, омраза, носталгия.. ни правят толкова различни? Различно ги изживяваме и различно реагираме на тях, вероятно.
Мозъкът на охлюва отчита картините на заобикалящия го свят през около пет секунди. При хората е за частици от секундата.
Взимаш охлюв, пренасяш го за 5 секунди някъде другаде, той точно е примигнал(ако примигват изобщо)отваря дзъркели, оглежда се и си казва:
- О, чудо! Аз се телепортирах?!
Възприятията ни, които водят до определени усещания са нещото, което ни прави толкова зависими от физическия живот.
Ти може би не пиеш кафе, защото не обичаш вкуса му, или не ти понася на стомаха, или имаш високо кръвно и не бива..
А ти там, другият, който го пиеш дали ти носи точно толкова и същото удоволствие, колкото и на мен?
Не и по-добре. Щеше да е наистина жалко, ако всичко е еднакво за всички.
Как иначе ще сме различни, за да ни е интересно заедно и да се учим един от друг..
Дори да пием кафето си по един и същ начин, не ни прави еднакви и не е причина да ни е скучно заедно.
Още малко мляко искаш ли? Кафява захар малко още..., или е добре така.. ?
Наздраве и благодаря ти, че си различен и пиеш кафето си както ти го искаш, а не както аз, или другите смятаме, че би ти харесало!
Абонамент за:
Публикации (Atom)